Шуменски край

Мадара

За първи път селището привлича вниманието на унгарския учен-пътешественик Феликс Каниц няколко години преди Освобождението.

Виж на картата

Село Мадара е разположено в Североизточна България, от двете страни на Мадарската река и на железопътната линия Шумен – Варна. Намира се на 15 км източно от гр. Шумен в подножието на Мадарските скали, близо до селата Калугерица и Кюлевча. Землището на Мадара е част от Плисковското поле. Някога Мадара се е наричало селището в подножието на скалите и крепостта върху платото.

Съществуват различни мнения относно произхода на името. Археологът Карел Шкорпил свързва названието му със старинната крепост Мундрага. Други от тях свързват името със славянската дума матера или матора, със значение стара. Но като най-обосновано се налага мнението , че името има древнобългарски произход, със значение „свещено място”. За пръв път името „Мадара” се среща в турските летописи от 14 в., в които крепостта на платото се споменава сред имената на най-силните български крепости. В различни източници описващи събитието, се среща като Мадра, Мадира, Матера, Марра.
Сега името Мадара носи селото, което е разположено в равнината.

За Мадара
Образование
Църква
Читалище
НИАР Мадара
Поминък и занаяти
Туризъм

Trans Alps Adventure

Мадара

На картата

За Мадара

За древната история на Мадара и натрупаните културни пластове, говорят направените археологически находки. За първи път селището привлича вниманието на унгарския учен-пътешественик Феликс Каниц няколко години преди Освобождението. Най-голямо впечатление му прави изсеченият на скалите паметник.

Начало на археологическите изследвания поставя проф. Рафаил Попов през 1902 г. От тях се установява, че земята на Мадара е обитавана от различни племена и народи от IV хилядолетие пр. Хр. Според археолозите първите заселници обитавали тези места са първобитните хора още през новокаменната епоха (неолита). Използването на пещерите за жилища от първите обитатели, заселили се по тези места, продължило много дълго време – от заселването чак до началото на желязната епоха ( VII в. пр. Хр.).

В началото на първото хилядолетие пр. Хр. (бронзовата епоха) в подножието на Мадарските скали се заселват траките. Те оставят своя отпечатък в светилищата и жилищата, многобройни оброчни плочки и оръдия на труда, врязани художествени изображения, символи и знаци по скалите.

Значителни промени настъпват в селищното устройство на Мадара след завладяването ѝ от римляните, през първото столетие от новата ера. Най-забележителният архитектурен паметник от това време е Римската вила, съществувала между ІІ и ІV в., която представлява комплекс от сгради, характерни за земеделските вили в европейските провинции на Римската империя. Пещерите, използвани продължително време като жилища, започнали да служат за култови цели, складове и отглеждане на животни.

Във връзка със зачестилите нахлувания на варварските племена, през IV в. върху неравната скала на платото е изградена Мадарската крепост. С нея са свързани много митове и легенди, превърнали я в един от символите на Мадара през следващите столетия.

С образуването на българската държава Мадара функционира като лятна резиденция на владетелите, като отбранителна крепост, охраняваща подстъпите към столицата Плиска и главен езически култов център. Най-значителното езическо светилище в района е комплекс от сгради и голям свещен камък, известен като Даул таш.

След приемане на християнството от българите през IX в., селището продължава да е култов център, но вече християнски. На мястото на езическите светилища възникват християнски храмове.

През Късното средновековие (XIII-XIV в.) Мадара продължава да се развива като християнски култов център. По това време е изграден и един от най-големите скални манастири в България. Той, заедно с църквите и постройките в местността „Под Даул таш”, бил разположен по целия скален масив от двете страни на Голямата пещера и достигал на север до местността „Кирека”.

Естествените пещери, които се използвали като църкви, параклиси, монашески килии и гробници били повече от 150. Четири от по-големите пещери се използвали като църкви. Това са съществуващият в момента скален параклис „Св. Пантелеймон”, Дядодимовата пещера, Куртевата пещера и друга, високо до основите на южната част на крепостта, известна като „Смелите очички”. В тази обстановка монасите изповядвали своята религия, обричайки се на единение с бога при пост и безмълвие. Едновременно с това в манастира се развивала богата книжовна дейност. Сведения за тази дейност след разрухата от османското владичество намираме единствено по стените на скалните манастирски църкви и килии.

През втората половина на XIV в., когато се появяват османските завоеватели, с превземането на крепостта и селището, били прогонени и избити монасите и свещениците от средновековната манастирска обител. Църквите били разрушени до основи, а манастирският комплекс – опожарен. Всички книжовни богатства – разграбени и унищожени.

През първите десетилетия на Османската империя, броят на мюсюлманите в Мадара значително нараства. Голяма част от българското население продължило да живее под скалите, други се преместили в долна махала, наречена „Джамийска”, на един километър западно от тях, а трети се преместили в близкото село Кюлевча, където все още нямало настанени мюсюлмани.

По това време в селото са действали две джамии. След Освобождението остава само тази, построена от дядото на Шериф Халил паша, който е изградил и Томбул джамия. След изселването на по-голяма част от турското население, през 1946 г. тя също е разрушена. Според откритите по дяланите камъни старобългарски знаци и надписи, се смята, че тя е била изградена с камъни, взети от разрушените мадарски дворци под скалите.

В турски регистър от 1490 г. Мадара се споменава като център на вилает /субашилък/, заедно с още 13 други селища от Източна България. Като такъв тя се запазва до средата на XVI в.

До Освобождението Мадара продължава да се развива като ориенталско село с променящ се етнически състав на населението. През първата половина на XVII в. в селото остават да живеят около 200 християни и многократно повече мюсюлмани.

След унищожаването на това старо селище от османските завоеватели, Мадара възниква на сегашното си място.

След Освобождението през 1878 г. до средата на ХХ в., сред населението се осъществяват дълбоки етнически и демографски промени. Постепенно започват да напускат селото всички мюсюлмани. До 1952 г. напускат и последните турски семейства. На тяхно място се заселват отново българи от всички краища на страната – Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Възстановява се българският етнически облик и християнска духовност. Между първите заселници са и семейства от близките села Кюлевча и Марково. Значима общност в Мадара са бежанците от Егейска Македония. Първите преселници от този район идват след Илинденско-Преображенското въстание, което избухва през 1903 г. След края на Втората световна война се засилва миграцията към селото на преселници от Пиринска Македония и Западна България. След масовите заселвания на българи, общият брой на жителите на селото през 1965 г. достига до 1830 души. По последно преброяване към 2011 г. населението наброява около 1160 жители.

В края на XIX и началото на XX в. селото изостава в развитието си, запазвайки задълго своя ориенталски облик. Дотогава то е част от Новопазарска община, но при първото териториално деление на страната през 1880 г., попада в община с административен център Енджекьой (Царев брод). Три важни събития от този период изиграват съществена роля за ускоряване развитието на съвременна Мадара през следващите десетилетия: прекарването на железопътната линия София – Варна през Мадара през 1895 г. и устройването на жп спирка в селото; откриването на Мадарския конник за науката и започналите археологически изследвания правят селището известно в страната и по света; третото важно събитие е отделянето на Мадара от Царев брод и обособяването ѝ като самостоятелна единица. Това става със Заповед № 1121 от 31 ноември 1920 г. на шуменския областен управител.

На първите местни избори, след като селото става самостоятелна община, през декември 1920 г. е избран първият общински кмет – Ахмед Мехмедов Пехливан. През 1922 г. са проведени нови местни избори, когато е избран и първият български кмет Стойчо Мирчев.

Благоустрояването на Мадара започва през 1925 г. За кратко време са изградени много обекти: нова улична мрежа с широки пътни платна; определени били строителни платна за училище, общински дом, здравна служба, църква, парк, площад и място за пазар.

Сградата на жп гара Мадара е строена през 30-те години на миналия век специално за Мадарския конник и е открита през 1937 г. от цар Борис III. През 2002 г. Пътнически превози променят статута ѝ от гара на спирка. Така старата гара затваря врати, а в центъра на селото преди няколко години заработи нова жп спирка.

През 1926 г. е сложено начало на водоснабдяването на селото и продължава до 1937 г., когато цялата вода е каптирана. Голямата чешма в центъра на селото е изградена през 1925 г. Представляват интерес изображенията, изсечени върху каменните плочи над самите улеи, от които изтича водата: четири кръгли розетки с по 6 лъча и един правоъгълник с изображение на кипариси, символизиращи животворната сила на водата. Освен тази чешма, за питейни и битови нужди са използвани още по една в двете махали. През 1931 г. с набрани средства от дарения мадарчани издигат Чешма-паметник с вградена мраморна плоча, на която са издълбани имената на героите загинали във войните за освобождение на българските земи. Всяка година на 3 март, населението от Мадара поднася венци и цветя за всички загинали във войните.

В центъра на Мадара, непосредствено до читалището и главния път се намира и Централния парк на селото, който е приятно място за отдих. По проект, през 2014 г., в парка е изградена детска площадка за най-малките. През 2015 г. в парка е възстановен и открит бюст-паметник на Стойчо Мирчев – първият български кмет на с. Мадара, избран през 1922 г.

полезна информация

Мадара

Образование

През Възраждането, когато се ражда новобългарското образование, Мадара остава извън неговия обхват, поради преобладаващото турско население. От началото на ХХ в. в селото съществуват паралелно две училища – българско и турско.

Турското училище в Мадара е основано през средата на XVIII в. Оттогава обучението се води в пристроени към джамията помещения. Те са много примитивни и неефективни. Учителите са полуграмотни ходжи. На 15 септември 1929 г. е открито ново турско училище. За първи път били назначени учители, завършили средното турско училище „Нювваб” – Шумен.

Идеята за откриване на българско училище в Мадара се заражда още в първите години на 20 в., когато броят на преселниците българи започва да се увеличава. Първоначално децата се обучавали в близкото село Кюлевча, където съществувало училище, създадено преди Освобождението. На 1 октомври 1904 г. е открито българско училище с една паралелка, в която се обучавали 16 деца. Големите трудности били свързани с осигуряването на учебна сграда. Първата училищна сграда е открита на 15 септември 1912 г., в която се обучават вече около 40 деца. След края на Първата световна война миграцията на българи към Мадара се засилва, броят на учениците се увеличава и това налага необходимостта от разширяване на училищната сграда. През 1921 г. към нея е пристроена още една класна стая. През 30-те години на ХХ в. продължава увеличаването на децата – българчета. Това наложило построяването на нова училищна сграда. На мястото на старото училище се издигнало ново, двуетажно с внушителна за времето си фасадна част. То било официално открито с водосвет на 15 септември 1936 г.

По-късно в годините, през 1971 г. се ражда идеята за построяване на ново училище, което е заложено в Програмата „Мадара-1300”. Това се налага поради недостатъчната материална база и нейното използване. Строителството на новата училищна сграда започва през 1980 г. на мястото на турското училище и продължава четири години. На 15 септември 1984 г. е открито новото Основно училище „Панайот Волов”, в което и до днес се обучават деца от 1 до 8 клас.

В продължение на повече от 100 години училището винаги е било важно културно- просветно средище, дало образование на хиляди млади хора, реализирали се в различни области на живота. Макар че броят на учениците е доста намален, в училището са създадени много извънкласни форми на обучение и възпитание, в които са включени по-голяма част от учениците, съобразно техните наклонности и желания.

През 2010 г. училището печели международен проект по секторна програма „Коменски”. Това е проект „Културен коктейл”, който има за цел да запознае учениците с европейската култура и традиции, да им даде възможност да обменят опит в учебно-образователната дейност чрез използване на игри, традиционни танци и песни. Партньори по този проект са училища от Германия, Полша, Румъния, Португалия, Латвия, Турция и България. През март 2012 г. Мадара беше домакин на работна среща по проекта. Пред гостите, участници в проекта и пред родители бе представена програма, подготвена от учениците и учителите.

През 2016 г., съвместно с НЧ „Просвета – 1908”, село Мадара и Общински фонд „Култура”, град Шумен, учениците участваха в проект „Древна Мадара – непресъхващ извор на слово, песни и танци”, който се реализира в НИАР „Мадара”. Децата от ОУ „Панайот Волов” за кратко бяха в ролята на екскурзоводи, чрез слово, песни, танци и картини те пресъздадоха Древна Мадара. Младите актьори представиха и „Мадарска легенда” от Ангел Каралийчев. Заключителната част на проекта включваше и посещение по местата на Първата и Втората български столици – Плиска и Преслав.

Детска градина „Мадарски конник” заема важно място в образователната система на селото. Тя е открита през 1968 г. в сградата на детската ясла (в момента тя е разрушена). През 1975 г. е открита официално новата сграда на ЦДГ „Мадарски конник”.

Децата от детска градина „Мадарски конник” и ОУ „Панайот Волов” участват активно в културните мероприятия на селото и региона. Атрактивно е участието им в Карнавала на плодородието в Шумен.

Шуменски край

Мадара

Църква

Мадара е едно от малкото селища в Шуменска област без християнски храм в началото на XXI в. Още през 1924 г. е било избрано църковно настоятелство, на което Общинския съвет дарява два декара в местността Касчаир и 15 000 лева за построяването на храм.

През 1939 г. се доставят камъни и се изграждат основите на бъдещия храм. По времето на социализма идеята замира. Едва през 1995 г. на събрание се учредява инициативен комитет и фондация „Св. Георги Победоносец” с председател свещеник Тодор Рачев, за строителството на християнски храм. Много трудности съпътстват изграждането на храма, затова до 2008 г. са излети само основите. През 2009 г. митрополит Кирил отслужва молебен за успех в изграждането на храма. Строителната дейност се възстановява и до края на годината строежът е готов.

Църквата е създадена по традиционните канони на православната вяра, като еднокорабна и кръстокуполна, разположена на площ от 230 кв. м. Изработката на иконостаса е дело на дърворезбаря Йордан Андреев и художника-иконописец Йордан Йорданов. На 27 април 2011 г. църквата е осветена и наречена „Св. Георги Победоносец и Св. Тривелий”. Оттам храмовите празници са два, на Гергьовден и на 3 септември, когато църквата почита Св. Тривелий. Това е първият храм в България, чийто патрон е светецът.

Шуменски край

Мадара

Читалище

Читалището в село Мадара е основано през 1908 г. Проведено е учредително събрание, на което се избира и първото читалищно настоятелство с председател Стойчо Мирчев. Утвърдено е със Заповед от Министерството на народното просвещение от 13 февруари 1909 г. с наименование Народно читалище „Просвета”. Първоначално се е помещавало в частна къща.

По време на Балканската война читалищната дейност е свързана с дейността на писателя Трифон (Трайко) Симеонов, който по това време работи като учител в селото. На 15 февруари 1936 г. в салона на читалището е представена първата театрална пиеса „Янка войвода”. През 1949 г. е възложено проектирането на собствена читалищна сграда. Официално тя е открита на 1 май 1961 г. Оттогава до днес най-съществена част от дейността на читалището е художествената самодейност – театрално, певческо и танцово изкуство.

Читалището се ръководи от Управителен съвет, който се избира за две години на общо събрание. Към настоящия момент председател на читалището е Савка Николова, а секретар – Йовка Димитрова.

Днес НЧ „Просвета – 1908” развива богата дейност и е начело на всяка културна проява в селото и региона. Към него е основан самодеен състав „Пеещи сърца” и танцов състав „Мадара”. Активно участие в читалищната дейност вземат и учениците от ОУ „Панайот Волов”, село Мадара. На Бъдни вечер момчетата са коледари. Те обхождат домовете и във всеки дом изпълняват песни за прослава на стопаните и отправят благопожелания към тях. На Лазаровден момичетата лазаруват. Обикаляйки къщите на селото, те пеят обредни лазарски песни и благославят за здраве, щастие и берекет.

През годините самодейците участват в много събори, фестивали и прегледи на художествената самодейност. Атрактивно е участието им в празниците на плодородието в Шумен.

През 2010 г. читалището печели проект „Глобални библиотеки” за оборудване с 3 компютъра, мултимедия и мултифункционално печатно устройство. Провеждат се и обучения на деца и възрастни за работа с компютър.

През 2016 г. НЧ „Просвета – 1908” съвместно с ОУ „Панайот Волов”, с. Мадара, Общински фонд „Култура” и СНЦ „Супри”, гр. Шумен бе осъществен проект „Древна Мадара – непресъхващ извор на слово, песни и танци”. В него младите актьори от училището в село Мадара представиха „Мадарска легенда” от Ангел Каралийчев и чрез слово, песни, танци и картини пресъздадоха Древна Мадара.

През 1982 г. е учредено друго културно средище за поддържане и развитие на културните традиции в селото – Клуб на пенсионера. През 1986 г. е построена масивната сграда на Културния клуб на пенсионера. Самодейците от читалището и клуба, организират и празнуват всички празници съвместно: Нова година, Бабинден, Трифон Зарезан, Първа пролет и др. Сградата има голямо значение за цялото население, тъй като тя се използва и за други цели. Към момента в нея се помещава и Пощата.

Културни традиции

НЧ „Просвета-1908” и Кметство с. Мадара организират всяка година на 6 май -Гергьовден, традиционен събор – Ден на моето родно село, възроден през 1994 г. В миналото, до края на XIX в., когато местното население е турско, хората приемали изображението на скалния релеф за св. Георги, когото почитат и мюсюлманите. Неговият празник се чествал по традиция всяка година придружаван с песни и веселия, устройвани в подножието на релефа.

На 29 юни 2013 г. по повод 5 години от обявяването на Мадарския конник за Глобален символ на България се организира Фолклорен събор „Мадара – уникален символ, зареждащ с духовност съвременните европейци”. Съборът се провежда вече четири поредни години, като съвместна инициатива на НЧ „Просвета-1908″, Кметство с. Мадара и НИАР Мадара. В него вземат участие фолклорни художествени състави към читалищата в България.

Характерна особеност за празничната обредност в селото е, че в едни празници като Коледа и Великден преобладава християнската обредност, а в други като Бабинден, Трифон Зарезан, Гергьовден и Лазаровден се налагат традиционните езически предхристиянски елементи, съхранени и пренесени през вековете от местното християнско и мохамеданско население.

Всяка година на футболния стадион в село Мадара се провежда традиционен Футболен турнир „Трифон-Зарезан“. Организатори са ФК Мадара, Кметство и НЧ „Просвета-1908″ с. Мадара. В него вземат участие отбори от региона. Благодарение на спонсорите и организаторите винаги има примамливи награди.

Шуменски край

Мадара

НИАР Мадара

Националният историко-археологически резерват „ Мадара” се намира на 17 км от град Шумен. Разположен е в подножието на Мадарското плато. Най-значимият паметник в резервата е скалният релеф Мадарски конник, открит за науката от Феликс Каниц през 1872 г. Той е единственият скален релеф в Европа от ранното Средновековие и е сред Стоте национални туристически обекта на БТС. Изсеченият конник на Мадарските скали освен, че е произведение на старобългарското изкуство, е и ценен исторически документ, благодарение на надписите оставени около него. Първите предположения за образа на конника са направени от Карел Шкорпил, който твърди, че скалният релеф е издялан по заповед на Омуртаг, който е искал да увековечи делата на своя баща Крум. През 1979 г. паметникът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. На 29 юни 2008 г. Мадарският конник е обявен за Глобален символ на България.

Районът е благоприятен за пешеходен туризъм. През 2002 г. е обособена екопътека, преминаваща по красив маршрут, която започва вляво от паметника, преминава през гористата местност Бобанов и отвежда на платото. Всяка година в Голямата пещера в резервата се провежда фестивалът „Музикални дни – Мадарски конник“. Освен този исторически паметник в резервата може да се види и секвоята, засадена от цар Борис III през 1937 г.

Шуменски край

Мадара

Поминък и занаяти

Основен поминък на населението в Мадара е земеделието и скотовъдството. В миналото са се отглеждали всички видове животни, характерни за региона. Пчеларството също се практикува от доста голяма група хора. Днес в селото съществува земеделска кооперация ППЗК „Мадарски конник” и Потребителна кооперация „Подкрепа”. Успоредно с основния поминък, са се развивали и занаятите – мандраджийство, кошничарство, абаджийство и шивачество, строителство и производство на строителни материали, което има важно значение за селото. Неговата роля се определя от необходимостта да се осигурят жилища на преселниците, от изграждането на обществени сгради и обекти.

Един от най-старите занаяти в Мадара, наследен от минали епохи и просъществувал повече от 7 века бил воденичарството (мелничарството). Селото било прочуто в региона със своите 10 караджейки (воденици). Те били разположени последователно, една под друга по стръмното дере на Дерменджийската река (Дермен дере), извираща от Голямата пещера на Мадарските скали. През 1924 г. поради засилените разкопки в и около Голямата пещера е закрита първата воденица. След пълното каптиране на водата през 1932 г. са затворени и останалите воденици по Дерменджийската река.

През 1936 г. от с. Калугерица в Мадара се преселват братя Раеви. В местността „Касчаир”, те построяват масивна каменна сграда, която устройват като мелница. За времето си, мелницата работи с пълен капацитет и добива голяма известност в целия Шуменския регион. Поради голямата конкуренция и недобрата организация на работа, мелницата преустановява дейността си през 1999 г.

Каменоделец и дърворезбар

Георги Христов или Бай Георги, както го знаят всички, дълго време работи към Института за паметниците на културата като каменоделец-реставратор. Участва в реставрацията на архитектурните паметници на НИАР Мадара, Велики Преслав, Плиска, Шуменска крепост и старите възрожденски къщи в Шумен. Без специално образование, но роден с талант, който в процеса на своята дейност доразвива и превръща в свое хоби. Къщата си, Бай Георги е превърнал в ателие и музей на уникални творби на изкуството. През годините, в свободното си време, изработва скулптурни фигури на исторически личности и макети на паметници на културата от камък и дърво. Макар да е вече в напреднала възраст, той продължава с художествената творческа дърворезбарска работа.

Шуменски край

Мадара

Туризъм

Разположено неподсредствено под скалите на Националния историко-археологичен резерват „Мадара” и поради близостта му със старите български столици Плиска и Преслав, селото предлага благоприятни условия за развитие на селски туризъм.

В Националния историко-археологически резерват „ Мадара”, на 260 м надморска височина край пътя Мадара – Каспичан, се намира хижа „Мадарски конник”. Строежът й започва през 1958 г. Открита е за туристи през 1962 г.

Шуменски край

Мадарска легенда

Автор Ангел Каралийчев

…Помниш ли оня голям майстор, който издяла в канарата този трепнал кон и неговия ездач? Помниш ли неговия чук и неговата дарена ръка?

Той беше млад момък, славянин, с жълта като слама коса, паднала на кичури над челото му и две загадъчни очи, окъпани от голям творчески пламък. В крепостта, където ечаха бойни рогове, цвилеха коне и се чуваха викове на мъже, жадни за плячка, за жени, медовина и за бой, този човек беше чужденец. Той носеше белега и на други времена. Нямаше роднина и никой не го знаеше откъде е дошъл в Плиска. Цял ден удряше длетото с един тежък чук и когато отмалееше, отпущаше десницата си и извръщаше очи надоле, към прегорилото пшенично поле, където мирни жътвари бързаха да приберат хляба си, докато не са връхлетели вражи пълчища — да го потъпчат и запалят. Той гледаше жътварите, които мърдукаха между кръстците, и песните им вълнуваха кръвта му.

Надвечер в двуколесница със сребърни шини и славеи-звънчета откъм Плиска се задаваше царската дъщеря, на хан Омуртага дъщерята — тънко черно момиче с малки корави гърди като тракийски ябълки. То спираше потъналите в пяна едри коне и дълго гледаше широкия гръб на майстора и неговите здрави мургави ръце, които разсичаха камъка. Когато усетеше, че ханската дъщеря е зад гърба му, момъкът изтръпваше. Сладък сок тръгваше по жилите му. С разтуптяно сърце той удряше, чукът пееше в ръцете му, а камъкът омекваше като почва, напоена от пролетен дъжд.

Черното момиче го замеряше със ситни камъчета и смехът му се носеше наоколо — млад и волен.

Една вечер, когато княгинята дойде и спря зад него, той изведнъж се обърна назад и девойката потъна в кротките му тъжни сини очи. Почна да маха с ръце и да вика за помощ. Обърна двуколесницата и шибна коня. До полунощ майсторът не можа да заспи, а ходеше по стърнищата, между кръстците и пееше, тъй както пеят щурците. Мъждукаха далечни аули. Никога звездите, не са пламтели с такъв огън. След полунощ той легна на тревата. Чу как тупти сърцето на земята, усмихна се, затвори очи и протегна ръце към звездите. Тогава му се яви насън дъщерята на ювиги хан Омуртаг — тънка и черна, и мила. Попита го:

— Чух глас насън. Някой ме викаше. Ти ли беше? Защо ме повика?

— Защото ти грееш над мене като юлска звезда, защото твоите очи са две череши, мокри от утринна роса, а гласът ти — глас на чучулига.

— Ще кажа на хана.

— Кажи му.

— Ти посягаш да откъснеш най-хубавия плод от градината на хана. Той ще ти отреже главата, ще я хвърли върху скалите — за да изкълве бог Икуш очите ти. Тези очи! Остави ме да ги погледам! Ах, колко си хубав! Тая вечер ти видя ли как потъвах в тях, почнах да се давя и извиках за помощ. Аз съм удавница! Ето ме, лежа мокра на пясъка. Помилвай ме! Наведи се над мене и ме съживи с топлия дъх на устните си! Не си ли царски син?

— Не съм.

— А какъв си?

— Син съм на един каменар от най-будния аул в държавата на хан Омуртаг.

— Лъжеш.

— Защо да те лъжа?

— Ти си пратеник на боговете. Ти можеш да вдъхваш душа на мъртвия камък. Когато твоят чук заповяда — от канарата излизат живи хора. Ти имаш сила да покоряваш. Ти ме омагьоса. Ще ме отведеш ли?

— Къде?

— Където искаш. Светът е широк.

Майсторът я прегърна. Такава жена той не беше срещал никога през живота си…

Когато гроздето наля зърно и потъмня, когато златни листа закапаха от дърветата, и делото на майстора узря. Току-що се беше върнал Омуртаг от дълъг поход и беше събрал всичките си големци в крепостта на веселба.

Мадарската крепост се люлееше, пияна от преславско вино и загорска медовина.

Последния ден. Слънцето бърже залязваше. Майсторът захвърли чука и длетото, и бавно слезе по ремъчните стъпала от скалата. Позлатена от спокойната длан на есенното слънце, се зададе ханската колесница. От лявата страна на Омуртага стоеше черното тънко момиче. Хан Омуртаг го беше прегърнал с тежката си ръка и викаше:

— Гледай какво чудо е направил на скалата. Ще му позлатя ръката. Де го майстора?

Двамата боили, които препускаха подир колесницата, скочиха от конете и догониха майстора, който крачеше полека към Мадара.

— Ти ли си — попита ханът — майсторът?

— Аз съм.

— Каква награда искаш да ти дам?

— Нищо не искам, господарю!

— Искай! — гневно заповяда ханът. — За твоето незнайно дело искай царски дар!

Тогава майсторът го погледна смело в очите и заговори:

— В десницата си, господарю, ти държиш един меч, което е страшило за враговете, а с лявата прегръщаш едно момиче, по-скъпо от всички земни съкровища. Дари ме с лявата!

Сам се върна хан Омуртаг в Плиска, сам влезе в двореца и не знаеше къде да седне от мъка. Когато вечерта пристигнаха старите боили да целуват ръка на своя хан и да се веселят на трапезата му, те попитаха къде е дъщеря му — да им подаде златните чаши.

С помътен поглед ханът се дигна, потърси с очи бързоходеца и му пошепна:

— Иди да върнеш дъщеря ми! Донеси ми главата на майстора!

В полунощ проточено запяха първи петли. Със сухи очи дъщерята на хан Омуртаг наливаше и черпеше беловласите военачалници. Сърцето ѝ беше угаснало в гърдите и не трепваше. Сърцето ѝ беше мъртва птица.

А на утрото, преди да заблести росата по крайчеца на листата, преди да се търкулнат колите между кръстците на дунавските ниви, едно момиче в бяла одежда, поръсена със зелени звезди, се качваше по стъпалата, що се виеха между скалите към крепостта.

Излезе девойчето горе, обърна се към слънцето, прошепна нещо и се хвърли.

Когато падна, скалата сякаш се пропука, от долу до горе, а ездачът изтърва копието си…

Шуменски край