Информацията за село Могила е предоставена с любезното съдействие на краеведа Веселин Иванов
Могила е малко китно село до град Каспичан. Намира се в административната Област Шумен. Селото, известно от старите руски карти с названието Мухла или Мухна, е разположено на три километра югоизточно от с. Каспичан. На около километър северозападно от селото се намира голяма естествена могила – Тепето, която е дала името на населеното място. В подножието на склоновете й се откриват останки от живот през каменно-медната епоха, Римската империя и Втората Българска държава. Всички жители се определят като етнически българи, а повечето от тях са християни. Поминъкът на селяните е характерен за региона: земеделие и животновъдство. Условията са подходящи за развитие на овощарството и лозарството. Плодородният чернозем и богатите пасища са благоприятствали запазването на селското стопанство. В землището се намират стари селища, римски път, скални образувания, много чешми, кладенци, горски извори, стара фосфорна мина. Две рекички пресичат селото, за да се влеят в Каспичанския канал и да продължат към река Провадийска.
След Освобождението кметове на с. Могила са Иван Гочев, Иван Димов Чукчето (обущар), Велико Вълков, Васил Иванов, Пенчо Денев (председател на Стопанството, при чието управление се открива читалището), Георги Тодоров, Енчо Стоянов, Денка Андреева, Марин Йорданов, Иван Георгиев, Божинка Русева. Кметството се помещава в настоящата сграда на мястото на стара кръчма, стопанисвана от Руси Пенев. Селото дава своите жертви през войната (1944-1945 г.) и в тяхна памет е издигнат паметник на Ат. Радев, В. Василев и Р. Йорданов.
Първата железопътна линия в България минава през землището на селото покрай Каспичанския канал и Елемето. Стратегическото място дава възможност за развитието на транспорта и превоза на селскостопанска продукция към градовете. Товарната гара първоначално разполага с допълнителен коловоз с една стрелка, използван от немските войски през войната за съхранение на горива и смазочни материали. След това основен товар е цвеклото. През 1975 г. се открива модерна гара с два коловоза и осигурителна инсталация. Влакът през 21-ви век не спира на местната станция.
Обезлюдяването на селото започва през 80-те години на 20-ти век и ескалира със закриването на училището (1998 г.), детската градина и фурната в края на века. Селският туризъм е възможност за инвестиции и съживяване на инфраструктурните звена. Асфалтов път свързва с. Могила с гр. Каспичан и с. Косово. В селото има две къщи за гости „Станю Делиолувата къща“ и „Петровата къща“. Около 80% от землищата на селото се обработват от арендатори.
Местности
В местността Боаза се намират Кантона, Чобан чешма, Бараката, Ченгене кола, Поповият мост. Следващите местности в посока Невша са Съдък алъна, Балжиковата нива и Лещова, в която някога са се намирали Делиолувият мост и Лахналъка (зеленчукова градина). На границата със землището на с. Косово се намира Калето. Тази местност пази останките на халколитно, антично селище (III-IV в.), тракийски късноантични селища и късноантична крепост (IV-V в.); средновековна крепост и селище (XII-XIV в.). Има следи от скални килии от Средновековието, скален манастир и погребални ниши с рамка за капак. Запазени са старите български гробища с каменни кръстове под канарите и църквата в пещерата. В околността се намират останки от три тракийски селища, една тракийска крепост и римски път.
Възвишение край селото носи благопожелателното название Доброто, в чието подножие лъкатуши Белият баир. Пътят води до Сърта, от където се разкрива видимост към широко и равно поле с обработваеми земи, носещи свое наименование. На високото поле се намират Трите чешми, наричани още Курийски, Ванковият ясак, Коренежа, който е бил някогашна гора, Помаковите чешми, Варелите (скални образувания), Ерек чешма, Ореш, Чобан тепе, Манастира, Курý чешма, Гюрябахча, където още личат стени от средновековни манастири, Люляците, Дълбоката.
В подножието на Сърта се намират Поляната, Зеленият пясък, Делиивановият ясак, Драгичко (лозови насаждения), Лукáч (сега Терасите, черешова градина), Ескибалък, Чéмча, където се откриват останки от мраморни колони и стари гробища, Под канарата (Ашламалъка или Крушака), Стока кола, Студената чешма (известна още като лековита, привличаща посетители от близо и далече), Чуката, Сюлище, Салапúя, Равдол, където до неотдавна са откривани човешки черепи, Яковча, където все още земята съхранява останки от делви и други старинни предмети, Малка Яковча, Деретърла, Кýрдалан или Кайнака в Бýзувча (означава вълче сборище, нарича се още Кюмюрджийницата). По течението на едната река в селото се намират Черкезовата мелница (не е запазена), Турският Шарлак (водопад, пълнещ малък скален басейн, лятна атракция за децата), Дéрелика (коларски път в изсечената от реката скала), Слепият бунар (скална просека с внушителни размери).
Възвишението между двете реки се нарича Стража, зад което се намират Градище, Трескавата чешма, Голямата пещера и пътят към с. Кюлевча. Късата чешма се намира под Стража. По течението на река Пóреч се намират чешма с едноименното прозвище, Българският Шарлак, Дядо Таньовата чешмичка, Бабината Връбчина чешма, Ет баир. Надолу по течението на реката се намират стадионът, който е върху стари турски гробища, ябълковата градина Мараяк, Селище или Чифлика, Сергенджика, Станчо-Къневата мелница и Или-Йордановата мелница (не са запазени).
Североизточно от селото се намират Тéпеджика, Ивáца, Гугуш алъна, Казачка, Сунгура, Óлука, Чатал дере или сега Оватърла, чешма Посаца, Имам чешма.
Преданието гласи, че от височината на Елемето се спуска тунел и стига до Имам чешма. Хълмът пази останките на внушително строителство. Огромен „зандан“ е издълбан в скалата, а дълбочината му е поне 7-8 метра. В тежките времена, когато българите в с. Могила обличат невръстните си момчета с поли, за да не ги вземат еничари, Имам бей издига своите сараи на Елемето. Историята разказва за чудна градина с кремове, засадена пред харема на бея. И до днес в района се откриват нискостеблени перуники. За нещастие на провинилите се пред бея българи затворът също се намира на хълма. Когато един ден Имам бей сам отива до чешмата през тайния тунел, той е убит и ограбен в отмъщение на неговата жестокост. Тогава чешмата получава името Имам чешма.
Топонимите са от османски и турски, защото съхраняват спомен за предосвобожденските времена. Махалите носят показателните имена Турска, Българска и Бежанска. Българското население в селото след Кримската война започва да намалява от 700 български къщи до 7 към 1914 г. През 1877 г. в селото има 40 къщи, а през 1891 г. – 50 български и 97 турски къщи. Изселниците търсят убежище в Бесарабия и с. Калипетрово, но много от тях загиват от холера. Българи пристигат от Анадола, Ихтиман, Лом, Провадия, поетапно от Шоплука, Стара Загора до 1931 г. Изселените българи от с. Коджа бунар (Турция) първоначално са настанени в гр. Бяла, а през 1914 г. около 11 семейства пристигат в с. Могила. Убежище в селото намират и македонски семейства. От с. Червенци пристига само един род през 1937 г. Турското население, между което има и около 10 семейства татари, се изселва след 1937 г. и остават само 2-3 къщи, а джамията е превърната в киносалон.
Преданието гласи, че местните турци са потурчени българи. Интересна е историята от времето на Освободителната война, когато българи и турци заедно забягват в Шумен и престояват там 15-20 дни. Когато се връщат обратно, намират всичко непокътнато.
