Историческите сведения за селото са доста оскъдни. В една от статиите си Минко Пенков отбелязва, че най-старите писмени сведения за село Мараш датират от средата на XV век във връзка с похода на Владислав III Варненчик срещу османците.
В османотурски регистри от XV век селището е показано с името Караагач, а през 1676 г. е отбелязано с името Мараш. Името му произлиза от арабската дума „мера” или „мерасъ” с превод „пасище”, откъдето и названието Мераш, Мараш. Според друго схващане Мараш означава напуснато, изоставено лозе. Около селото и сега има изоставени стари лозя.
Районът около Мараш е бил важна военна база с гарнизон в първите войни на русите за освобождението на българските земи през 1810 г., а по-късно и през 1828 – 1829 г.
По спомени на стари хора, основатели на селото са българи. В първите години след Освобождението населението на село Мараш е смесено. Постепенно турското население се изселва. То живеело отделно, в Маджур махала, където имали своя джамия и голяма хубава чешма.
Смята се, че населението на селото е старовремско, т.е. по-голямата част от жителите му се смятат за кореняци, запазили своята самобитност, някои особености на говора, нрави и обичаи. Свидетелство за това е направеното проучване за село Мараш през 1979 г. от Йорданка Статева. В него се казва, че говорът на населението принадлежи към шуменския говор, който е представител на мизийските говори и въпреки дългогодишното турското влияние са се съхранили много старинни думи.
Край селото се намира местност „Корията”, където се е състояло едно от най-значимите събития в българската история след Освобождението – Съединението на България. Подкрепата за Съединението е обявена по време на Шуменски военен полеви лагер, разположен в Марашката кория. В ранната есен на 1885 г. там лагерува българската войска начело с княз Александър Батенберг. Именно там князът взема решение да подкрепи Съединението. От Марашката кория, придружен от Втори конен Шуменски полк, Батенберг се отправя към Пловдив, където провъзгласява Съединението на страната.
В местността „Марашка кория” е открита паметна плоча по случай 120 години от Съединението на България.
Чешмите край села Мараш
Подземните води в района на селото са в изобилие. По долината на Камчия се намират много помпени станции, някои от които са неизползваеми и са почти разрушени.
В землището на село Мараш има няколко чешми останали от близкото и далечно минало и свързани с историята на селото.
Маджурската (джамийската) чешма – намира се югоизточно от „долния площад” – „Освобождение”. Изградена е по турски образец от дялани камъни с характерни турски елементи, с два чучура и осем корита. Чешмата е изградена като дарение от мюсюлманин в памет на загинало трагично на това място малко дете.
Чешмата „Юч бунар (три кладенци) се намира източно от асфалтовия път за Салманово, в основата на дол. Изградена е за водопой на животни, с два чучура е и с тринайсет каменни корита, като четиринайстото е приспособено за пране. В спомените на старите хора от селото, някога тук е имало имение на турски земевладелец.
Голямата геранлива чешма се намира в централната част на селото. Известна е като „училищната чешма”, защото се е намирала в двора на училището, а по-късно е изведена на улицата. Чешмата е с два чучура, десет циментови корита и едно четвъртито за пране.
Мирчин чешма се намира на север от „Корията” и Тънтънската река. Известна е сред населението като Мирчина. По спомени на стари хора тя се е намирала в нивите на някой си дядо Мирчо.
Югоизточно от нея са малката чешма „Капаклийка” и „Стоян-Ганьовата чешма”.
Дядо Симеоновата чешма се намира до десния бряг на Тънтънската река. Тази чешма е разрушена и в близост до нея, през 1947 г. е построена нова от Трети инженерен полк.
Двете чешмички се намират в землището на Мараш, отвъд река Камчия, югозападно от нея. Строена е през 1918 г. в памет на Митю Мунчев, загинал в Първата световна война. С времето чешмата е почти разрушена. През 2001 г. Йордан Рачев и Стефан Друмев я възстановяват.
Дядо Стояновата чешма също се намира в този район. Тя е почти разрушена. По спомени на Йордан Рачев чешмата е имала два чучура и шестнайсет каменни корита. Изградена била с каменни блокове, пренесени от село Кюлевча през 1938 – 1939 г.
Митьо-Станевата чешма се намира в местността „Асмата”. Чешмата е зидана от камък. Разрушена е от иманяри.
