Мадара

Село Мадара е разположено в Североизточна България, от двете страни на Мадарската река и на железопътната линия Шумен – Варна. Намира се на 15 км източно от гр. Шумен в подножието на Мадарските скали, близо до селата Калугерица и Кюлевча. Землището на Мадара е част от Плисковското поле. Някога Мадара се е наричало селището в подножието на скалите и крепостта върху платото. Съществуват различни мнения относно произхода на името. Археологът Карел Шкорпил свързва названието му със старинната крепост Мундрага. Други от тях свързват името със славянската дума матера или матора, със значение стара. Но като най-обосновано се налага мнението , че името има древнобългарски произход, със значение „свещено място”. За пръв път името „Мадара” се среща в турските летописи от 14 в., в които крепостта на платото се споменава сред имената на най-силните български крепости. В различни източници описващи събитието, се среща като Мадра, Мадира, Матера, Марра.
Сега името Мадара носи селото, което е разположено в равнината.

История

За древната история на Мадара и натрупаните културни пластове, говорят направените археологически находки. За първи път селището привлича вниманието на унгарския учен-пътешественик Феликс Каниц няколко години преди Освобождението. Най-голямо впечатление му прави изсеченият на скалите паметник.
Начало на археологическите изследвания поставя проф. Рафаил Попов през 1902 г. От тях се установява, че земята на Мадара е обитавана от различни племена и народи от IV хилядолетие пр. Хр. Според археолозите първите заселници обитавали тези места са първобитните хора още през новокаменната епоха (неолита). Използването на пещерите за жилища от първите обитатели, заселили се по тези места, продължило много дълго време – от заселването чак до началото на желязната епоха ( VII в. пр. Хр.).
В началото на първото хилядолетие пр. Хр. (бронзовата епоха) в подножието на Мадарските скали се заселват траките. Те оставят своя отпечатък в светилищата и жилищата, многобройни оброчни плочки и оръдия на труда, врязани художествени изображения, символи и знаци по скалите.
Значителни промени настъпват в селищното устройство на Мадара след завладяването ѝ от римляните, през първото столетие от новата ера. Най-забележителният архитектурен паметник от това време е Римската вила, съществувала между ІІ и ІV в., която представлява комплекс от сгради, характерни за земеделските вили в европейските провинции на Римската империя. Пещерите, използвани продължително време като жилища, започнали да служат за култови цели, складове и отглеждане на животни.
Във връзка със зачестилите нахлувания на варварските племена, през IV в. върху неравната скала на платото е изградена Мадарската крепост. С нея са свързани много митове и легенди, превърнали я в един от символите на Мадара през следващите столетия.
С образуването на българската държава Мадара функционира като лятна резиденция на владетелите, като отбранителна крепост, охраняваща подстъпите към столицата Плиска и главен езически култов център. Най-значителното езическо светилище в района е комплекс от сгради и голям свещен камък, известен като Даул таш.
След приемане на християнството от българите през IX в., селището продължава да е култов център, но вече християнски. На мястото на езическите светилища възникват християнски храмове.
През Късното средновековие (XIII-XIV в.) Мадара продължава да се развива като християнски култов център. По това време е изграден и един от най-големите скални манастири в България. Той, заедно с църквите и постройките в местността „Под Даул таш”, бил разположен по целия скален масив от двете страни на Голямата пещера и достигал на север до местността „Кирека”.
Естествените пещери, които се използвали като църкви, параклиси, монашески килии и гробници били повече от 150. Четири от по-големите пещери се използвали като църкви. Това са съществуващият в момента скален параклис „Св. Пантелеймон”, Дядодимовата пещера, Куртевата пещера и друга, високо до основите на южната част на крепостта, известна като „Смелите очички”. В тази обстановка монасите изповядвали своята религия, обричайки се на единение с бога при пост и безмълвие. Едновременно с това в манастира се развивала богата книжовна дейност. Сведения за тази дейност след разрухата от османското владичество намираме единствено по стените на скалните манастирски църкви и килии.
През втората половина на XIV в., когато се появяват османските завоеватели, с превземането на крепостта и селището, били прогонени и избити монасите и свещениците от средновековната манастирска обител. Църквите били разрушени до основи, а манастирският комплекс – опожарен. Всички книжовни богатства – разграбени и унищожени.
През първите десетилетия на Османската империя, броят на мюсюлманите в Мадара значително нараства. Голяма част от българското население продължило да живее под скалите, други се преместили в долна махала, наречена „Джамийска”, на един километър западно от тях, а трети се преместили в близкото село Кюлевча, където все още нямало настанени мюсюлмани.
По това време в селото са действали две джамии. След Освобождението остава само тази, построена от дядото на Шериф Халил паша, който е изградил и Томбул джамия. След изселването на по-голяма част от турското население, през 1946 г. тя също е разрушена. Според откритите по дяланите камъни старобългарски знаци и надписи, се смята, че тя е била изградена с камъни, взети от разрушените мадарски дворци под скалите.
В турски регистър от 1490 г. Мадара се споменава като център на вилает /субашилък/, заедно с още 13 други селища от Източна България. Като такъв тя се запазва до средата на XVI в.
До Освобождението Мадара продължава да се развива като ориенталско село с променящ се етнически състав на населението. През първата половина на XVII в. в селото остават да живеят около 200 християни и многократно повече мюсюлмани.
След унищожаването на това старо селище от османските завоеватели, Мадара възниква на сегашното си място.
След Освобождението през 1878 г. до средата на ХХ в., сред населението се осъществяват дълбоки етнически и демографски промени. Постепенно започват да напускат селото всички мюсюлмани. До 1952 г. напускат и последните турски семейства. На тяхно място се заселват отново българи от всички краища на страната – Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Възстановява се българският етнически облик и християнска духовност. Между първите заселници са и семейства от близките села Кюлевча и Марково. Значима общност в Мадара са бежанците от Егейска Македония. Първите преселници от този район идват след Илинденско-Преображенското въстание, което избухва през 1903 г. След края на Втората световна война се засилва миграцията към селото на преселници от Пиринска Македония и Западна България. След масовите заселвания на българи, общият брой на жителите на селото през 1965 г. достига до 1830 души. По последно преброяване към 2011 г. населението наброява около 1160 жители.
В края на XIX и началото на XX в. селото изостава в развитието си, запазвайки задълго своя ориенталски облик. Дотогава то е част от Новопазарска община, но при първото териториално деление на страната през 1880 г., попада в община с административен център Енджекьой (Царев брод). Три важни събития от този период изиграват съществена роля за ускоряване развитието на съвременна Мадара през следващите десетилетия: прекарването на железопътната линия София – Варна през Мадара през 1895 г. и устройването на жп спирка в селото; откриването на Мадарския конник за науката и започналите археологически изследвания правят селището известно в страната и по света; третото важно събитие е отделянето на Мадара от Царев брод и обособяването ѝ като самостоятелна единица. Това става със Заповед № 1121 от 31 ноември 1920 г. на шуменския областен управител.
На първите местни избори, след като селото става самостоятелна община, през декември 1920 г. е избран първият общински кмет – Ахмед Мехмедов Пехливан. През 1922 г. са проведени нови местни избори, когато е избран и първият български кмет Стойчо Мирчев.
Благоустрояването на Мадара започва през 1925 г. За кратко време са изградени много обекти: нова улична мрежа с широки пътни платна; определени били строителни платна за училище, общински дом, здравна служба, църква, парк, площад и място за пазар.
Сградата на жп гара Мадара е строена през 30-те години на миналия век специално за Мадарския конник и е открита през 1937 г. от цар Борис III. През 2002 г. Пътнически превози променят статута ѝ от гара на спирка. Така старата гара затваря врати, а в центъра на селото преди няколко години заработи нова жп спирка.
През 1926 г. е сложено начало на водоснабдяването на селото и продължава до 1937 г., когато цялата вода е каптирана.
Голямата чешма в центъра на селото е изградена през 1925 г. Представляват интерес изображенията, изсечени върху каменните плочи над самите улеи, от които изтича водата: четири кръгли розетки с по 6 лъча и един правоъгълник с изображение на кипариси, символизиращи животворната сила на водата. Освен тази чешма, за питейни и битови нужди са използвани още по една в двете махали.
През 1931 г. с набрани средства от дарения мадарчани издигат Чешма-паметник с вградена мраморна плоча, на която са издълбани имената на героите загинали във войните за освобождение на българските земи. Всяка година на 3 март, населението от Мадара поднася венци и цветя за всички загинали във войните.
В центъра на Мадара, непосредствено до читалището и главния път се намира и Централния парк на селото, който е приятно място за отдих. По проект, през 2014 г., в парка е изградена детска площадка за най-малките. През 2015 г. в парка е възстановен и открит бюст-паметник на Стойчо Мирчев – първият български кмет на с. Мадара, избран през 1922 г.