История, възникване, географско положение и особености
Село Ивански се намира на 16 км югоизточно от Шумен и е най-голямото село в общината. Населението му наброява около 1500 души, като 80 % от тях са роми. Разположено на височина, оградена от две страни с реки – на западната и югозападната част на селото тече р. Камчия, на източната и югоизточната страна – Стара река, на северната- р. Боклуджа.
То е едно от най- борбените села в областта. През периода на антифашистката борба дава 16 души партизани, много ятаци, политзатворници и концлагеристи. В него е роден и Иван Кръстев Ивански, осъден на смърт за революционна дейност, станал патрон на Шуменската партизанска чета, а и на родното си село.
Най – старото име на селото е Караджа, което в превод означава Сърнево. Било е сгушено в местността „Старите лозя”. Намерени са следи от него и са документирани. По-късно селището се мести към местността „Юрта”. Названието му е „Златича” и е образувано от сливането на думите „зла” и „тича”- по това време река Камчия причинява много беди на селяните : погубва добитъка им, ниви и къщи е завлича. Най-вероятно докъм 1810 г. съществува село Златича. Теренни обхождания по средното течение на Камчия разкриват селищна могила от втората половина на халколита, с диаметър около 120 м и височина 12 – 15 м, разположена върху естествено възвишение в циганската махала на селото. В землището на селото е разкрита и тракийска гробница. Надгробните могили в селото и около него свидетелстват, че в античността са живеели траки. Богат погребален инвентар от Vв. Пр. Хр. Е намерен в двора на местен селянин. Разкрит е могилен некропол в местността „Лещака”, „Чернийде” и в двора на Кольо Петев.
Находките от тези и други тракийски погребения се съхраняват в РИМ- Шумен. В земите на селото са събрани 500 сребърни монети от късноелинистическата епоха – III – IVв след Хр.
Новото селище, известно вече под названието Злокучен, отново се измества, но този път по-нависоко – около чифлиците на местните турски бейове. Има 2 предположения за произхода на името на селото: 1) Бейовете и след това заселилите се тук българи притежавали кучета с лош нрав. А покрай селото минава главен път и преминаващите по него се страхували от кучетата. 2) Местният бей прибирал и използвал разни крадци и разбойници, затова населението ги нарекло „зли кучета”;
Турците наричат селото Кьопрю-Кьой, което означава „Мостово село” заради здравия и дълъг мост над реката, който прехвърлял пътя за Цариград по долината. От другата страна на селото на Стара река са построени два моста. Така че само от северната страна можело да се влезе в селището без да се премине мост. В своите пътешествия през Балкана, Феликс Каниц посещава това село през 1872 г. и пише, че то било важен пункт за снабдяване с храна на Шуменския турски гарнизон и че при него било издигнато масово укрепление.
До 1810 г. селото се намира в местността „Юртула”и наброява 30-40 къщи. За това, че селото го има в първите векове на турското робство, дава информация полякът С. Твърдовски, който придружава полската делегация до султана и преминава през него 1622г.
Много пъти селото е опожарявано и това е най-честата причина за неговото преместване. Две опожарявания остават в паметта на историята на селото. През 1806 г. руски войски напредват по тези земи, турците бягат и плячкосват опустошително селото. Оцелялото население бяга към Влашко. Вторият път селото е грабено и опожарено през 1829 г. Тогава настъпват войските на генерал Дибич. Отново населението е подложено на масова сеч, а селото опустошено. Малцина се спасяват и укриват в местността „Орев дол”, за да се върнат и да се заселят пак на старите места. И така селото отново оживява и се развива докато се стигне до началото на 20 век когато селото има вече своите 2332 жители, разпределени по къщи в четири махали – Бели бряг, Долната махала, Средна махала и най – новата Одрин махала. През периода 1900-1912 г. в селото настъпва значителен икономически растеж. Става ново преразпределение на земята между богати българи, които закупуват земите на изселващите се турци от близките села Вехтово и Радко Димитриево. Бедните семейства се опитват да подобрят икономическото си положение. А като цяло населението нараства, като значителен превес имат българите.
Наименования на местности и свързаните с тях легенди: Турски дол, където са отсядали турците, когато минавали през селото. Тогава е построена и чешмата в дола; Казанджиев дол– тук е бил намерен казан с пари от хора, които са имали ниви на това място. От тях е построена тукашната чешма; Сътма панар („турско кладенче”) – вярвало се, че щом болен от треска се измие на това кладенче, той оздравява; Арсъз панар (”разбойническо кладенче”)- твърди се, че тук са минавали турци-черкези и са извършвали убийства; Змей панар– според легендите, тук слязъл чудовищен змей да пие вода; Тузлука(Солище) – местност с много сол; Селишка чешма – според легендата, който не си плащал данъка на турците, бил изпращан да живее сам в това затънтено място;
Бункер край селото – построен в местността Дряна, която се намира на 7-8 км северно от селото. Бункерът е правен между 10 и 19 ноември 1943 г. от 20 души партизани от Шуменската чета. Мястото е избрано в най-гъстата гора близо до рекичката. Предназначен за живеене на партизаните, бункерът бил добре снабден с храни. Имали са радиоапарат и малка библиотека с художествена и марксистка литература. На 1 март 1944 г, по време на блокада, бункерът е открит от полицията. Партизаните го напускат и не го ползват повече, тъй като е разрушен от полицията. След време е възстановен и в него е поставена мраморна плоча с имената на нелегалните, укривали се тук.
През юни 1938 г. по инициатива на занаятчийското дружество и неговият председател Ангел Петров е решено да се възстанови стара запустяла чешма, носеща името Дюлгер Кулевата, изградена според легендите, преди повече от 200 години от стария занаятчия дюлгер Кули.Тържественото осветяване на тази чешма става на 2 юни 1938 в присъствието на цялото занаятчийско дружество, кметът Никола Панайотов, директорът на прогимназията Стефан Попов, както и поканени за случая представители на шуменската занаятчийска общност. Водосветът е извършен от местния енорийски свещеник. Кметът Н. Панайотов благодари на местните занаятчии за инициативата – реставрирането на чешмата на колегата им Дюлгер Кули и превръщането и в „чешма – паметник на Злокученското занаятчийство”( Шуменска заря, 27.06.1938г.)
Почетни граждани на Шумен, родени в село Ивански и други видни личности
Кольо Петев Чанев
Роден на 30 ян. 1894 г. в с. Злокучен, дн. Ивански. Партиен и селскостопански деец. Произхожда от бедно селско семейство. Един от основателите на партийната организация в родното си село, по –късно и неин секретар. Участник в Септемврийското фашистко въстание през 19023 г. а, след потушаването му е арестуван и осъден на 1 г. затвор. Политкомисар на Шуменския партизански отряд „Август Попов” с партизанско име дядо Стоян.
След 9 септември 1944 г. е избран за кмет. Инициатор на учредяването на ТКЗС в село Ивански и пръв негов председател(1947-1951).Член на Окръжния комитет на БКП в Шумен. През 1952 г. за кратко е зам. началник на Шуменския затвор, а на следващата година отново е председател на ТКЗС.
Избиран е за народен представител от Шуменски избирателен район – 17 ян. 1950 – 2 ноември 1953 г.
От 1954 г. до 1958 г. е партиен работник в ОК на БКП в Шумен. През 1959 г. се пенсионира, но продължава активно да работи на обществени начала. Дългогодишен общински и окръжен съветник. Награден с ордените „9 септември 1944г.” – първа степен; „Народна република България” – втора степен; „Георги Димитров” – 1972 г.
Иван Драгоев Пенев
Роден на 31 дек. 1912 г. в село Ивански, Шуменско. Партиен деец и юрист. За участие в нелегални акции, между които две ученически стачки, е арестуван, малтретиран и изключен от Шуменската мъжка гимназия „Васил Друмев”. През 1933 г. се записва студент по право в СУ ”Климент Охридски”, но заради политическата си дейност е изключен завинаги от университета. Продължава следването си след амнистията през 1937 г. Става секретар на бонсовата група в Юридическия факултет, устройва явки и укрива нелегални дейци. По-късно работи в партийната организация в родното си село и като ятак през 1944 г., подпомага партизанския отряд в този край. Многократно арестуван и инквизиран от полицията.
След 9 септ. 1944 г. е назначен за следовател в органите на МВР-Шумен, след това става народен обвинител в Шуменска и Преславска околия. Заема висши партийни постове в Шумен и София – околийски управител на Шуменска околия, председател на ОНС – Шумен. От 1953 г. до 1960 г. е зам. – министър на земеделието. От 1960 г. е избран за първи секретар на ОК на БКП в Шумен.
Народен представител от Преслав в Седмото народно събрание, а от Шумен и в Четвъртото, Петото и Шестото Народно събрание.
Автор на документалната книга „Народен обвинител”, 1976 г.
Носител на орден „Георги Димитров”, два ордена „ Народна република България” – трета и първа степен „ 9 септември 1944 г.” и „За граждански заслуги” – пета степен; носител на званието „Заслужил юрист”.
Янко Русев Русев
Роден на 1 дек. 1958 г. в село Ивански, Шуменско. Първият му досег с щангите е на 12 – годишна възраст. Учителите му откриват в негови заложби, свързани с този вид спорт.
През 1974 г. участва като щангист в първото си състезание между отбори на тогавашните окръзи. Печели трето място. На Републиканското първенство за юноши отново е трети. Учи в Техникума по електротехника в Преслав. През 1974 г. кандидатства в елитното столично спортно училище „Олимпийски надежди”, но не го приемат с мотива, че няма качества за състезател по вдигане на тежести.
През 1975 г. той все пак влиза в юношеския национален отбор, но след няколко месеца е отстранен, защото в тима имало по-добри състезатели. Точно тогава, през 1976 г., старши треньорът Иван Абаджиев го взема в мъжкия национален отбор. През 1977 г. 18 – годишният Янко Русев оправдава доверието на треньора си и в първото голямо състезание в Щутгарт става втори на първенството на световно ниво. Така си извоюва титулярно място в националния тим чак до отказването си от активна състезателна дейност през 1984 г.
По време на бляскавата си кариера Янко Русев печели олимпийска титла през 1980 г. в Москва, пет пъти е световен шампион и още толкова е европейски първенец. Носител е на Световната купа през 1982 г. Янко Русев подобрява рекорди на световно ниво в своите категории повече от 34 пъти.
От 1985 г. до 1990 г. е помощник на Иван Абаджиев като треньор в националния отбор. През януари 1990 г. е поканен като консултант от Японската федерация по вдигане на тежести. До 1995 г. е по 7-8 месеца в Япония. През есента на 1995 г. поема функциите на старши треньор на мъжкия национален отбор на България, с който работи до края на Олимпиадата в Атланта през 1996 г. През 1997 г. отново е поканен в Япония, а от началото на октомври 1998 г. се завръща като треньор на отбора на „Левски”.
Удостояван е с всички държавни ордени и медали.
Името на Янко Русев е изписано в Залата на славата на щангите на стадион „Васил Левски” като признание за класата на един от най-големите щангисти в историята на българския и световния спорт.
Калушка Вълева Василева
Родена на 29 окт.1944 г. в с. Ивански, Шуменско. Актриса – кукловод. Работи в ДКТ – Сливен, Търговище, Шумен.
Славчо Вълчанов Славов
Роден през 16 юли 1940 г., с. Ивански, Шуменско. Завършва Софийската духовна семинария през 1959 г. и Духовната академия през 1965 г. След приключване на аспирантурата си, той става асистент на проф. Боян Пиперов, преподавател по Стар Завет и библейски еврейски език.
През 2008 г. проф. д-р Славчо Вълчанов е награден с почетния знак (синя лента) на Софийския университет. В началото на м. декември 2010 г. в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ бе организирана научна сесия, посветена на 70-годишнината на професора и бе представен „Юбилеен сборник“ за живота и академичната му дейност.
Проф. Вълчанов се пенсионира през есента на 2008 г., но продължи да преподава в БФ като хоноруван професор.
След продължително Боледуване умира на 28 ян. 2013 г. в София.