Посещението на девташларите е романтично преживяване – докосването до тях със сигурност е докосване до древността, въпреки че няма единодушно мнение по въпроса за техния произход и предназначение.

Побитите в земята големи необработени каменни блокове – девташлари, наричани на места и дикилиташлари, са мегалитни паметници най-вероятно от периода на Ранното средновековие. В България са установени над 40 групи девташлари. Сред тях вероятно най-обстойно проучвани са тези в района около Плиска и близкото село Златна нива, а посещението им може да бъде съчетано с разглеждане на старините в първата българска столица.

Високите 1,5-2 м каменни блокове обичайно са организирани в определена геометрична форма, а върху някои от тях, предимно върху вкопаната в земята част, са изсечени рунически знаци. Геометричната подредба е особено характерна за групите девташлари, разпръснати край Плиска. В повечето групи камъните са подредени в редове (винаги нечетен брой: 5, 7, 9) и във всеки ред има по толкова камъни, колкото са редовете, така че резултатът от тази подредба е квадрат, чиито страни, а понякога и ъгли са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Разпръснатостта на групите девташлари е до голяма степен случайност – в древността те са опасвали Плиска равномерно, но при разчистването на земите за обработка мегалитите са били изровени и до днес са останали само тези, които са били побити в земята или са останали върху необработваеми земи. По същата причина уникалната им геометрична структура днес не е така добре видна дори спрямо документираното от Карел Шкорпил през 1905 г. Във вида, фотодокументиран от археолога, до наши дни е оцеляла групата девташлари източно от близкото село Царев брод – мегалитите не са в оригиналното си изправено положение; някои са цели, а други носят белезите на опити да бъдат разсечени на няколко части по дължина, вероятно за да бъдат по-лесно пренесени и използвани за нови градежи – практика, популярна през Средновековието, включително в епохата на османското владичество.

Откъде произлизат девташларите, какво е предназначението им, оставили ли са следи в българската митология и фолклор – това са въпроси, които нямат категоричен отговор, но пък митологичността, в която са обвеяни, е в основата на особената им привлекателност днес. Наименованието дикилиташлар означава побит камък, а по-разпространеното девташлар – зъл, демоничен камък (от персийската дума dev – зъл дух, великан, чудовище, и турската taş – камък) и отвежда към езическите традиции. Известният български фолклорист проф. Анчо Калоянов свързва загадъчните камъни с русалийските игри като част от езическото ни наследство. В българския обреден календар през русалийската седмица преди Петдесетница селата, предимно в Северна България, се обхождат от групи мъже (русалии и винаги нечетен брой в групата), които изпълняват ритуални игри за здраве и добър приплод. В миналото обаче тези игри са били част от посветителните обреди за юноши – пресрещащите се по пътя русалийски дружини влизали в символични битки, участниците в които временно умирали и възкръсвали вече като воини. В контекста на това и предвид съвпадащото предпочитание към нечетния брой една от хипотезите е, че девташларите са служили на обредните русалийски дружини, представлявайки русалийските гробища в обредната смърт. Пак в контекста на езическата традиция се обяснява и ориентирането на групите девташлари по посоките на света – подобно на капищата и жертвениците, в момента на обреда магичните камъни стават център на света и през тях минава оста, по която участниците в обреда „слизат” под земята или се „качват” на небето. Не малко са и хипотезите на историците. Преди повече от век Карел Шкорпил посочва девташларите като място, където се събирали за обсъждането на важни въпроси представителите на средновековната българска аристокрация. В подкрепа на хипотезата му е документираният от него самотен камък срещу една от групите девташлари край Плиска, наподобяващ престол  – с жлеб за облегало, място за сядане и стъпало за краката на седналия и с квадратен отвор вдясно. В подкрепа на същата хипотеза е летописът на Анна Комнина. Описвайки похода на баща си, император Алексей I Комнин, срещу печенегите и преминаването на войските му през българските земи в нач. на XII в., тя пише: „на разсъмване автократорът бързо пристигна в Плискова и оттам се изкачи на едно краехълмие, наричано още Симеоново, което на български говор се именува и Скитско съвещалище”. Въпросното съвещалище на скитите, т.е. българите, е място за съвещание на боилите, съществувало още през VIII-IX в. и съвпадащо с разположението на група девташлари край старата столица. Проф. Рашо Рашев, другият учен, сериозно проучвал девташларите, ги приема за „възпоменателни паметници от езическата епоха в Плиска”. Според други хипотези девташларите са прабългарски надгробни паметници; символични надгробни паметници на прабългарски войни, загинали далеч от родната земя; места за трениране на прабългарската конница и пехота.

Прелюбопитни днес са и преданията, свързани с девташларите. Едно от тях разказва, че камъните са носени за градежа на Плиска от великани, но в полето покрай първопрестолната столица ги застига заповедта на владетеля камъните да се оставят на място, защото строежът е завършен. Според друга легенда камъните са носени от жени великани, които, чувайки, че им горят къщите в Плиска, ги оставят и се втурват да спасяват децата си.

Извън легендите и преданията, предположенията за произхода на девташларите са многобройни. Каквато и да е истината обаче, няма съмнение, че те са отглас от живота столетия назад във времето, при това отглас без пряк аналог в света. А това прави наистина уникална възможността да бъдат докоснати.